Славянският събор от 1910г. и Македонския въпрос

Abstract

Неославянското движение от първото десетилетие на ХХ в. си поставя за цел да изравни ролята и статута на славянските държави, да акцентира върху допирните точки на славянските народи и да съдейства за тяхната културна, икономическа и политическа интеграция. Безспорно най-сериозните предизвикателства, пред които е изправен неославизмът са нерешените национални въпроси и това до колко и как се вписват отделните националните програми на славянските народи в идеята за славянско обединение на културна основа и сблъскват ли се те в желанието си да изпълнят своите национални идеали. Това добре проличава в организираните два славянски събора в Прага през 1908 г. и в София през 1910 г. В тях преобладават културните, икономическите и финансовите проекти на неославянското движение, но същевременно преднамерено се „затварят очи“ за задълбочаващите се национални проблеми между славянските народи. Ярък пример за това е спорът между България и Сърбия за Македония, който скоро след събора в София ще се превърне в ябълката на раздора между двете държави и ще погребе идеята за славянско обединение на Балканите. На Славянския събор през 1910 г. Македонските братства в България изпращат мемоар, в който се опитват да запознаят делегатите с актуалната ситуация в Македония. Мемоарът разкрива съглашателството между сръбските чети в Македония с турските власти и Вселенската патриаршия и предупреждава, че това ще предизвика разкол и омраза сред двете славянски държави. Дейците на неославизма обаче остават безмълвни. Именно неглижирането на националните противоречия ще доведе идете и проектите на неославизма до техния крах по време на Втората балканска (Междусъюзническата) война през 1913 г.