Антихитлеристката коалиция и съдбата на България (1939–1945)

  • E. Калинова

Анотація

Антихитлеристката коалиция

Завантаження

##plugins.generic.usageStats.noStats##

Посилання

1 Кисинджър, Х. Дипломацията. С., 1997, с. 331, 333.
2 Калинова, Е. Победителите и България 1939–1945. С., 2004, 41–45.
3 Тошкова, В. България в балканската политика на САЩ 1939–1944. С., 1985, 69–70, с. 72.
4 Димитров, И. Англия и България (1938–1941). С., Б. Г., 1983, 29–51, 60–72, 116–117; Калинова, Е.
Дипломатът и историята. (Мемоарите на Джордж Рендъл през погледа на историка). – Ново време, 1992,
№ 4, 91–92.
5 Българските власти разкриват заговора и през нощта на 21 срещу 22 февруари 1941 г. правят опит
да арестуват д-р Г. М. Димитров. Той успява да избяга и е приютен в британската легация, а след това
е скрит в багажа на легацията и с камион е откаран в Турция. Така започва животът му на емигрант, ра-
ботещ с британските служби за разгръщане на антигерманската съпротива в България. – Мозер, Ч. Д-р
Г. М. Димитров. Биография. С., 116–118, 122–124; Димитров, Г. М. Спомени. С., 1993, 145–150.
6 Жила, Л. Някои аспекти от политиката на СССР към България (1935–1940). – Исторически пре-
глед, 1997, № 4, с. 121.
7 Тази съветска дистанцираност ясно проличава в поведението на Москва по отношение на два
ключови епизода от българските външнополитически усилия – подписването на българо-югославския
пакт за „ненарушим мир и искрено и вечно приятелство“ (24 януари 1937 г.) и на Солунските спора-
зумения (31 юли 1938 г.), които отменят военните клаузи на Ньойския договор. По отношение на бъл-
гарските претенции към Южна Добруджа обаче съветската подкрепа е ясно изразена. – (вж.: Спасов, Л.
Звездните мигове на българската дипломация (1936–1939). – В: История на Българите. Т. 4. Българската
дипломация от древността до наши дни. С., 2003, 428–429, 433, 437–439).
8 Тези нови оценки се съдържат в документ на Близкоизточния отдел на Народния комисариат на
външните работи (НКВР) от 1 август 1939 г., озаглавен „Докладна записка по въпроса за съветско-бъл-
гарските отношения“. – Жила, Л. Цит. съч., 126–127.
9 На 11 декември 1939 г. между СССР и България е подписана въздухоплавателна конвенция, а на
5 януари 1940 г. – договор за търговия и корабоплаване. През февруари–март 1940 г. е постигнато спора-
зумение за редовна въздушна линия между двете столици, а между Одеса и Варна е установена връзка
по море; във Варна започва да функционира съветско консулство вж. (Коен, Д. Внешнеторговые дого-
воры Болгарии (1939–1944 годы). – Bulgarian Historical Review, 1998, № 3–4, 97–99; Спасов, Л. Българо-
съветски дипломатически отношения 1934–1944. С., 1987, 101–106).
10 Сирков, Д. България и Германско-съветският пакт за ненападение от 23 август 1939 г. – В: Бълга-
рия и Русия през ХХ век. Българо-руски научни дискусии. С., 2000, 139–143.
11 По-подробно вж.: Калинова, Е. Победителите и България 1939–1945. С., 2004, 75–87.
12 Тошкова, В. Цит. съч., с. 53.
13 Рачев, С. Чърчил, България и Балканите (1939–1945). С., 1998, с. 37, 43.
14 Лебедева, Н. Служба связи Коминтерна и балканские страны в годы Второй мировой войны. –
В: България в сферата на съветските интереси. С., 1998, с. 317.
15 Спасов, Л. Време на изпитания и дипломатически победи (1939–1941). – В: История на Българи-
те. Т. 4. Българската дипломация от древността до наши дни.., 460–461.
16 Думите са на пълномощния министър в Берлин Първан Драганов (вж. пак там, с. 461). Общест-
вените нагласи в полза на СССР са доловени и от чуждестранните дипломати в София. В докладите на
американската легация до Държавния департамент още от началото на 1940 г. се отбелязва, че очер-
таващата се „забележителна роля“ на СССР в международните отношения активизира дейността на
българските комунисти, а влиянието на Москва в страната нараства. Особено силно впечатление пра-
вят чувствата, изразени по време на гостуването на московския футболен отбор „Спартак“ през август
1940 г. Американският пълномощен министър Джордж Ърл изумено докладва, че по време на мача „на
всяка добра игра на гостите тълпата ревеше в знак на одобрение и оставаше напълно безмълвна, ко-
гато българският тим беше по-добрият“ (вж.: Тошкова, В. Цит. съч., с. 49, 51, 73).
17 Целта на Хитлер е „да попречи на руския достъп до Босфора през Румъния“ и по този повод той
твърди, че „що се отнася до Русия, става по-трудно да се преговаря и да се насочват нейните амбиции
на изток. Напротив, господин Молотов даде да се разбере, че той е повече от всичко заинтересован от
Балканите“ (вж.: Городецки, Г. Балканският ключ и решението на Хитлер за операция Барбароса. –
В: България и Русия през ХХ век.., 146–147). По-подробно за срещата на Молотов с Хитлер вж. също:
Городецкий, Г. Миф „Ледокола“. М., 1995, 105–111.
18 Калинова, Е. Победителите и България 1939–1945. С., 2004, 81–85.
19 Дипломатически документи по участието на България във Втората световна война. Съст. Цочо
Билярски, Иванка Гезенко. С., 2006, 123–129.
20 Спасов, Л. Време на изпитания и дипломатически победи.., с. 467.
21 Пак там.
22 На 24 април 1941 г. президентът Рузвелт прилага възприетия от САЩ принцип за непризнаване
на постигнати чрез насилие териториални промени и определя България като агресор, а заместник-дър-
жавният секретар Съмнър Уелс обвинява българските управляващи среди в съучастничество на герман-
ците при разрушаването на европейската цивилизация. (вж.: Тошкова, В. Цит. съч., с. 107).
23 Пак там, 113–114.
24 Българските управляващи послушно изпълняват волята на Берлин, като дори не подлагат въпро-
са на сериозно обмисляне с надеждата, че войната ще е само „символична“. Решението е взето почти
„единодушно“ от кабинета на 12 декември 1941 г. и „с акламации и без разисквания“ от Народното
събрание на заседание от 13 декември, което премиерът Б. Филов със задоволство определя като „вели-
колепно“, а пресата – като „историческо“. (вж.: Филов, Б. Дневник. С., 1990, 433–434).
25 Генералният консул на САЩ в Истанбул Самюъл Хонакър уведомява: „Когато на 13 декември
беше обявена война на Америка, цяла България ахна. Това вече бе съвсем неочаквано... Отначало хора-
та не можеха да повярват, а после приеха декларацията за война с Америка за нелепа и смешна и като
проява на лоша политика. Антиамерикански настроения нямаше. Дотогава почти не бе имало и анти-
американска пропаганда. За повечето хора Америка винаги е била страната на чудесата, а америка-
нците – приятелски настроен народ, който няма каквито и да било апетити на Балканите. Америка беше
приятел на България. Хората говореха, че вой ната с Америка е формална, че тя няма да въвлече страната
в стълкновение с нея. Америка беше твърде далече...“ (вж.: България – своенравният съюзник на Третия
райх. Сборник документи. Съст. В. Тошкова и др. С., 1992, с. 94).
26 На 5 юни 1942 г. САЩ обявяват война на Румъния, Унгария и България, а българското правител-
ство закрива американските учебни заведения в страната.
27 България – своенравният съюзник.., с. 117; Бол, М. Студената война на Балканите. С., 1999, с. 44;
Котев, Н. Американското разузнаване в България (1939–1945 г.). – В: Известия на Националния център
по военна история. Т. 54. С., 1992, с. 88.
28 Рачев, С.Цит. съч., 146–147; Мозер, Ч. Цит. съч., 134–136.
29 В отговор на 25 декември 1941 г. Англия на свой ред обявява война на България.
30 В началото на 1942 г. в Лондон представители на гръцкото и югославското емигрантско правител-
ство сключват договор за икономически, политически и военен съюз след войната, който да стане основа
за бъдещата Балканска федерация (вж.: Гунев, Г., И. Илчев. Уинстън Чърчил и Балканите. С., 1989, с. 175).
31 Рачев, С. Цит. съч., 161–162, 169–171; Мозер, Ч. Цит. съч., 138–139; Калинова, Е. България в плано-
вете и действията на Великобритания 1939–1944. – В: Втората световна война и Балканите. С., 2002, 26–28.
32 Димитров, Г. Дневник (9 март 1933–6 февруари 1949). С., 1997, с. 236.
33 Валева, Е., Н. Васильева. К истории отношений СССР, Коминтерна и болгарского антифашист-
кого движения (1941–1943 гг.). – В: Българо-съветски военни и политически отношения 1941–1947 г.
С., 2000, 10–12.
34 България – своенравният съюзник.., с. 57.
35 Пак там, 185–186, 187–188, 196, 201–202; Знеполски, Д. Посмъртна изповед. С., б. г., 153–154,
165–166; Трънски, С. Невъзможни истини. С., 1994, 12–13. Рачев, С. Англия и съпротивителното движе-
ние на Балканите 1940–1945. С., 1978.
36 По-подробно вж.: Калинова, Е. Победителите и България.., 53–60.
37 Бол, М. Цит. съч., с. 54, 62; Котев, Н. Цит. съч., с. 89.
38 Тошкова, В. Цит. съч., 265–271.
39 Московската конференция на министрите на външните работи на СССР, САЩ и Великобритания
19–30 октомври 1943 г. Сборник документи. С., 1984, 387–388; Техеранската конференция 28 ноември –
1 декември 1943 г. Сборник документи. С., 1984.
40 Спасов, Л. Българо-съветски отношения.., 165–168.
41 Васильева, Н. Военные аспекты советско-болгарских отношений (22 июня 1941–9 сентября
1944). – В: България и Русия през ХХ век. Българо-руски научни дискусии. С., 2000, 158–160.
42 Волокитина, Т. Перспективы развития Болгарии после Второй мировой войны. Взгляд из Мос-
квы (новые документы российских архивов). – В: България и Русия през ХХ век.., 240–241.
43 Рузвелт след срещата на „тримата големи“ в Техеран заявява: „Трябва да кажа, че си „паснахме“
с маршал Сталин. Той е човек, който съчетава огромна непреклонна решимост със здрав добронамерен
хумор. Вярвам, че е истински представител на сърцето и душата на Русия; вярвам също, че и за в бъдеще
ще се разбираме много добре с него и с руския народ – наистина много добре“ (вж.: Кисинджър, Х. Цит.
съч., с. 362).
44 В мемоарите си Чърчил точно определя както причините за прилагането на тази тактика, така и
същността £: „Настъплението на Съветската армия в Централна и Източна Европа през лятото на 1944 г.
наложи спешното постигане на политическо споразумение с руснаците за тези райони“ (вж.: Чърчил, У.
Мемоари. Т. 6. Триумф и трагедия. С., 1995, с. 77).
45 „Процентната сделка“ е предложена от Чърчил на Сталин по време на визитата на британския
премиер в Москва през октомври 1944 г. Срещата е описана в мемоарите на Чърчил. (вж.: Чърчил, У.
Цит. съч., 218–219). Стенограмата от нея и от последвалите „пазарлъци“ по процентите между Идън и
Молотов вж. в: България – непризнатият противник.., 83–86, 89–96. В съветското планиране също при-
състват идеите за споразумение за разграничаване на сферите на сигурност в Европа „по принципа на
най-близкото съседство“ (вж.: Волокитина, Т. Цит. съч., 244–245).
46 Калинова, Е. Победителите и България.., 31–32.
47 Пинтев, С. България в британската дипломация 1944–1947. С., 1998, 130–145.
48 САЩ се отказват от активно участие в преговорите за примирие с българската делегация в Кайро
и са твърде дистанцирани при подготовката на Съглашението за примирие, подписано на 28 октомври
1944 г. в Москва.
49 България – непризнатият противник.., с. 210.
50 Калинова, Е. Победителите и България.., 237–239.
51 Берлинската конференция 17 юли – 2 август 1945 г. Сборник документи. С., 1987, 335–336; Тош-
кова, В. Мирът с България (1945–1947): Амбиции и постижения на „Голямата тройка“. – Военноистори-
чески сборник, 1997, № 6, 36–39.
52 Калинова, Е. Победителите и България.., 336–357.
53 Баева, И., Е. Калинова. Следвоенното десетилетие на българската външна политика (1944–1955).
С., 2003, 86–90.
Як цитувати
КалиноваE. (1). Антихитлеристката коалиция и съдбата на България (1939–1945). Дриновський збірник, 4. вилучено із https://periodicals.karazin.ua/drinov/article/view/789