България и Турция от двете страни на „желязната завеса“ – края на 40-те – края на 50-те години

Abstract

Статията проследява развитието на отношенията между България и Турция в първото десетилетие след края на Втората световна война. Това е времето на оформянето на двата противостоящи блока и двете съседни страни се оказват разделени от „желязната завеса“. На основата на постигнатото от българската историография и на архивни документи се представя преходът от относително нормални двустранни отношения в първите следвоенни години към остро противопоставяне, следващо набиращата скорост Студена война. В него се преплитат както проблеми от довоенния период, така и такива от идеологическо естество. На преден план, както всеки път при влошаване на международния климат, е изведен изселническият въпрос. Статията акцентира върху политиките на българската и турската държава към българските граждани от турски проиход (българските турци) и връзката на тези политики със засилените им изселнически нагласи. Акцентът е върху масовото изселване в периода 1949–1951 г., което съвпада с най-острата фаза на Студената война. Нейните проекции се долавят в опасенията на българските управляващи, че капиталистическа Турция използва турската етническа общност в България, за да дестабилизира идеологическия си противник от Източния блок, както и в страховете на Анкара, че социалистическа България се опитва да инфилтрира сред изселващите се български турци шпиони и комунисти, които да „внесе“ в съседна Турция. През втората половина на 50-те години в контекста на частичното смекчаване на напрежението в международните отношения България и Турция подновяват диалога и постигат някои резултати в търговията и уреждането на граничните конфликти. Опитите за решаване на изселническия проблем обаче са неуспешни и недоверието продължава да доминира двустранните отношения. Едва при новите условия на 60-те години ще бъде постигнато неговото частично решение.